Една изгубена надежда,
откъсна се от мен и полетя.
След нея като нишка прежда,
измуши се и моята душа.
А тялото ми – толкова свободно,
обзело вътре цялата си шир,
изхили се – щастливо и злокобно,
почувствало се в тишина и мир.
Но мина час, душата не се върна,
не влезе тя през тясната врата
на моите очи, а търсих да я зърна…
С надеждата душата полетя.
И с нея из безкрайните морета,
където само смелите мечти,
на воля скитат близо до небето,
душата ми с надеждата блести.
Но скоро тялото, останало самотно,
започна жадно пак да я зове,
че тъй без нея е сиротно,
че чака я безкрайни векове.
Душата, сякаш оглушала,
увлечена от своя собствен блян,
който в тялото не би видяла,
тъй искаше да си остане там.
Е, няма как. Единството съдба е
- завърна се, със мъка на сърце,
а тялото я глътна, без да знае,