Част І

            Бясно шофиране, знаците тутакси изчезват пред погледа ми. Няма я. Никъде я няма гадната табела. Къде изчезна? Може би все пак съм сънувал. Тази мисъл ме накара най-сетне да отбия встрани и да спра. Огледах планината. И тя ме погледна - тъжна и чужда, остра и непревземаема. Ненакатерена...

             Огледах се още веднъж. Уморен, все едно не съм шофирал, а съм тичал по пътя към върховете. Крайщата им - назъбени и хищни се впиват в небесата, а облаците плавно се поклащат пренебрежително над тях. Минава обед и слънцето жужи заедно с пчелите и разни неизвестни за мен ципокрили твари из ниските тревички и дребни, едва забележими бели цветчета. Ех, как им беше името... По дяволите, май от векове не съм идвал тук и вероятно умишлено съм изтрил всяка част от спомените си за това място. А, сигурен съм, точно мястото е ключът към спомена. 

***

Марина беше единствената. Смехът й заразяваше със здраве и живот дори скалите околовръст. Естествено, че всички я обичаха. Как да не я харесаш, та тя още като те погледне и дъхът ти секва от възпламеняващите се в теб желания. Не, не ме разбирайте погрешно, нищо плътско. Просто очарованието, че има такива същества, че красота като нейната те огрява и те кара да я чувстваш близка, все едно винаги си я познавал и едновременно с това да те изненадва, че се е обърнала към теб, че те е погледнала. Сякаш богиня благосклонно е позволила да присъстваш на някакво тайнство. Настръхвам като си спомня. Искам да я помня.

Макс и Хари, бяха верните ми до смърт кучета. Още от детската градина. Споделяхме всичко - от залците хотдог в голямото междучасие, до тайни от типа на това колко пъти ни трябва да разлистим порното, за да се почувстваме безгрижни. Откак завършихме гимназията, нямаше уикенд без катерене. Първо ходехме на скалите по тепетата, но постепенно това започна да ни се струва малко за нарастващите ни сили и самонадеяност. Eто как се озовахме в Пирин. Планината със стръмните върхове и върли скали. 

Планината, която ме запозна с Марина.

***

- Хей, момчета, имате ли останала някоя бира? - плътен и мек, гласът й се разля по мен като сметана. Обърнах се. 

Това момиче не го бях забелязал сред огромните младежи от групичката, която заварихме в подножието. Те опъваха мускули, дърпайки осигурителното въже, което от блесналото слънце не можеше да се проследи. Някой тихо като котка се промъкваше към следващата база, осигурявайки пътя на останалите - Марина. Как да предположа, че крехкото същество срещу мен, с изумителна усмивка и леки тръпчинки, огромни очи и опашки "Пипи", е проправяла пътеката на здравеняците.
          Ние се качихме час и половина след тях. Негласната ни уговорка - да не ползваме чужди такъми се спазваше безпрекословно от всички, макар и Макс да бе всепризната скатавка.

- Бирата остана долу в заслона - хвърлих една крива усмивка в отговор, след като едва се окопитих от изненадата си, че очите й говорят по-силно и повече от устните й. - Но, ако много ме помолиш...мога да се смъкна да ти докарам една.

- О, няма нужда да си правиш толкова труд. И без това едва дишате с приятелите си - потупа ме тя, съчувствено по рамото.

Звънък, смехът й се удари в скалите и ехото ме помете като лавина. Почувствах се тъпо, но пък не можех да не се засмея на още по-глупашките изражения на Макс и Хари - като карикатури, те зяпаха невярващо момичето, а по бузите и челата им течаха реки от пот. Ако и моето лице е било така червено до нажежаване, то иронията й е била напълно обяснима.

Денят мина в надпревара с групата на Марина. Преди да се качим нагоре се запознахме с всички. Имената на останалите не помня, освен това на Димо - яко бичме, висок, с грандиозни мускули. Бях сигурен, че би могъл с уста да надуе гумата на стария ми "Форд". Беше ми ясен от първия миг – свалячът на групата, свикнал само с появяването си да оставя в несвяст жените. Но Марина беше нещо друго. Недодяланите му опити да й се слага тя финтираше с лекота и увереност. Интересна стратегия от нейна страна – хем флиртуваше с него, хем ясно му показваше границата, но без да го обижда. Биваше си я.

Късния следобед, уморени от катеренето, с изранени ръце и колене, обсипани със синини от непасващи към тялото издатини в скалите, стигнахме върха. Склонът бе покорен, смехът и виковете ни огласяха планината, а върховете уютно ни отговаряха в хор. Идилия.

Като се покачихме горе, огледах внимателно групата на Марина. Наистина момчетата й действаха обезкуражаващо за всеки кандидат-катерач. Едри, неимоверно силни, добре тренирани. Непобедими. Петима исполини и малката Марина – не повече от метър и шестдесет, слаба, но жилава, екипирана подобаващо тя танцуваше с невероятна плавна походка между тях, даваше им вода, разтриваше ръцете и вратовете им, а те показваха доволството си с нещо като кротко изръмжаване. Явно те бяха нейните верни кучета. Видимо я обожаваха – всеки от тях се стремеше да й угоди, усукваха се около й, като корабни въжета, но в очите им се четеше ясното съзнание, че тя няма да каже „да“ на ни един от тях. И все пак не можеха да се откъснат от гравитацията й. Т.е. момчетата й се подчиняваха – тя бе спечелила с лекота мястото си на лидер. Друга на нейно място би злоупотребила с това – щеше да се къпе в унижението им и да пие сила за самочувствието си от него, щеше да се забавлява от суетнята им и желанието им да й се харесат. Но не и Марина. По-скоро бе приела позицията на майката орлица, която се грижи за своите орлета да свият гнезда във върхарите, да ги научи да летят без да им натрапва нищо. Отношенията им бяха така непринудени и хармонични, че като осъзнах всичко това, сърцето ми изригна във възхищение. Изкрещях.

Когато стигнат върха при изкачването,  мнозина крещят – едни от опиянение, други от спортната злоба, заредила последните сили, които идват по почуда точно в мига, в който си мислиш, че не можеш повече. Затова и никой не обърна внимание на почти нечовешкия ми вик. Само Марина откликна - очите й ме стрелнаха закачливо, а усмивката й бе одобрителна. Дали това значеше, че ме приема в нейното ято?

Този поглед не убягна на Димо. Осъзнах, че вероятно той се бе самопроизвел в нейно гадже или най-малкото – доверен паж. Мускулите на ръцете му се изопнаха от внезапен спазъм, а юмруците, стегнати до бяло до тялото му, тихо изпръщяха. Мачовската реакция бе предназначена за мен, но нямах намерение да се занимавам с глупостите му и се направих на разсеян.

Колко е красиво всичко, видяно от високо…

Следва продължение….